Пролетта на далечната 1983. Ще летим за летище Шумен/Търговище/Разград — летище, обслужващо трите града.
След приземяване на самолета три автобуса отвеждат пътниците до съответните градове. Предстои ни командировка от пет дни в град Шумен, където ще се състои Преглед на симфоничните оркестри, на който те последователно ще представят в няколко дни най-интересното от своите програми, предназначени за деца.
За съжаление — неприятна новина. Поради мъгла в средна Северна България самолетът не може да излети; летището е затворено. Ще трябва да изчакаме неопределено време, докато се вдигне мъглата, за да можем да пътуваме. Не е ясно колко време ще престоим в залата за изчакване за отвеждане към самолета.
Групата ни от ГД „Музика“ на Комитета за култура беше немалка — имаше представители от почти всички направления на Дирекцията, а също и някои от държавните артисти, които щяха да солират в отделните концерти. Предстоеше ни неприятно и неизвестно по време изчакване.
Бях започнала работа в Комитета за култура преди година и четири месеца. Още не познавах всички колеги, а да не говорим за държавните артисти. Нашето направление — главното действащо звено в случая — „Музикално-естетическо възпитание на младежта“ на този етап се състоеше от двама души: моя милост и главния специалист. Бяхме седнали една до друга и се чудехме как да убиваме времето.
„Началничката“ ми беше една от най-старите служителки в Дирекцията и всички — не само колеги, но и държавните артисти — я познаваха. Имаше инструменталисти, които живееха и работеха в чужбина, но продължаваха да бъдат служители, т.нар. държавни артисти в дирекцията. При нас се спираха много от тях, които не бяха се връщали скоро в България — идваха да се видят с шефката ми, да убият времето с няколко приказки, пожелания и клюки.
По едно време дойде и пианистът Божидар Ноев. Не го познавах лично — бях ходила на негови концерти, но лично още нямах честта да го познавам. Седна при нас. Така получих възможност да се запозная лично с него.
Бях чувала много весели неща за преживяванията му по различните сцени по света — разкази, изпълнени с много смях и хумор. За него знаех, че работи от няколко години в Инсбрук, Австрия, където преподава пиано в местната Консерватория и ръководи катедрата по пиано. Самият той свиреше много за малки деца — знаехме, че прави детски концерти и разнообразни музикални цикли за различни възрасти. Разбира се, разговорите на професионални теми бяха за нас интересни: винаги е любопитно да чуеш какво и как се работи в други страни с деца и ученици за възпитанието им в любов към музиката.
Чакането нямаше край. В един момент започнахме да се изнервяме и тогава Божидар Ноев реши да промени темите на разговор и започна да разказва весели случки и преживявания от концертния си живот. Вече бях чувала за неговия неизчерпаем хумор и за качествата му на приятен събеседник. Престоят ни започна да става поносим — не усещахме тежестта на чакането.
Една от случките, които разказа, ми направи особено впечатление и ме накара да се замисля за проблемите на музикалния живот в по-малките градове в България.
Концертът в Силистра
Божидар Ноев освен като солист на симфоничните оркестри и камерен клавирен изпълнител свиреше и в дуо с цигуларя Георги Бадев. И двамата бяха лауреати на много конкурси, с блестящи кариери не само в България, но и с концерти по целия свят. И двамата бяха едни от водещите инструменталисти по това време. Но като държавни артисти имаха план — определен брой концерти на сезон, който и двамата най-съвестно изпълняваха.
Като всички държавни артисти нямаха право на избор: Дирекцията си имаше планове и инструменталистите пътуваха там, където бяха поискани от Окръжните концертни дирекции. В това число се случваше да пътуват и в най-отдалечени краища на България — нали и там живеят хора. И ето какво се случило на един от концертите на дуото Георги Бадев, цигулка / Божидар Ноев, пиано, в Силистра.
Обикновено един час преди концерта артистите имат репетиция в залата — не само да пробват акустиката, но и да си раздвижат и затоплят пръстите, иначе казано, да се разсвирят. Около петнайсет минути преди началото обикновено напускат залата, за да могат слушателите да заемат местата си; това става, когато първите посетители започват да влизат. Тъй като все още никой не идвал, двамата продължавали да свирят.
Малко преди 19:00 ч. в залата влязъл първият слушател — възрастен мъж с побелели коси, черен смокинг, бяла риза и червена папионка, сякаш бил излязъл от залите на Средновековието. Седнал предпазливо на последния ред, за да не смущава артистите. А те продължили да музицират, изчаквайки залата да се напълни. Минутите минавали, артистите продължавали да се разсвирват в очакване на публиката.
„Красивите възрастни“
© Лия Георгиева, 2026
Така изминали още двайсет минути. Възрастният мъж станал плахо от мястото си и пристъпил към подиума. Георги Бадев спрял да свири и се обърнал с въпросителен поглед към човека. А той съвсем плахо запитал: „Извинете, а кога ще започне концертът?“ На което Бадев с учудване отговорил: „Когато дойде публиката.“
„Публиката?“ — попитал въпросително мъжът.
„Аз съм господин Аристотелов — последната публика на Силистра.“
„Ние бяхме около 50 души, приблизително на една възраст — моята. Бяхме едно музикално дружество, което присъстваше на всички концерти. За съжаление моите приятели един по един напуснаха този свят. Останах само аз. Аз съм последната публика на Силистра.“
Изпълнителите се спогледали въпросително — какво да правят. Решили негласно да изпълнят част от програмата на концерта от уважение към последната публика на Силистра.